Кръгла маса „Църковните изкуства – съхранение и развитие“

Share on facebook
Share on google
Share on twitter
Share on linkedin

На 10 август 2015 г. за четвърти път в рамките на Международния панаир на занаятите и изкуствата се организира кръгла маса на тема: „Църковните изкуства – съхранение и развитие”, като съвместна инициатива на Булгарика – асоциация за съхранение и развитие на българското изкуство и Духовно-просветен център „Св.Архангел Михаил”, гр. Варна. Участие в събитието взеха свещеници, иконописци, дърворезбари, реставратори и гостуващите лектори от Православния богословски факултет към ВТУ „Св.св. Кирил и Методий” доц. Мариян Стоядинов и доц. Меглена Прашкова. Като представител на Варненска и Великопреславска митрополия в дискусията се включи протосингелът иконом Димитър Стоев.

Като домакин, настоятелят на храм „Св. Архангел Михаил” отец Василий Шаган откри дискусията и отбеляза особеното място на иконописеца в храма. В иконописта се предава и изобразява нещо, което има много дълбок богословски смисъл, внушава се една особена мистика, която може да повлияе на духовното израстване на човека. Ролята на живописта в храма е да участва в идеята и мисията на Църквата да се разкрие Божествената светлина. Тази специална задача изисква от твореца да има специално отношение. В подкрепа на думите си о.Василий сподели своите впечатления и показа репродукции от една фотографска изложба в Москва – „Светлината във фреските на Дионисий” (от църквата „Рождество Богородично” във Ферапонтовия манастир) и обърна внимание на майсторството на фотографа (макар и не пряк художник) да улови и представи на зрителите светлината, която излъчват фреските на древноруския иконописец от ХV век, и така със своето специално отношение успява да промени гледната точка на хората към тях.

Доцент Мариян Стоядинов гостува на Кръглата маса за трета година. Тай представи своята лекция по темата от позицията на теоретик в областта на догматичното богословие и по-конкретно от гледна точка на съборността на Църквата. Обществото, в което живеем сега е доста по-различно от общността, в която са живели нашите прадеди. Преди 100-150 години е било много по-лесно да се изгради църква, дори през турското робство това е ставало за 40 дни. Днес това не може да се случи лесно в големия град, а по-скоро е възможно в малките населени места, където животът напомня живота в Църквата. Присъщо на Църквата е да бъде общност, където хората се познават очи в очи. А в обществото днес хората общуват не като личности, а повече със своите функции и статуси спрямо другите, със своите професии. И става страшно, ако този тип отношения – клиент-администратор – навлязат в Църквата. Това подменя самата същност на Църквата, превръща я в общество, което трябва да функционира по обществен начин, в място за предлагане и заплащане на услуги, но не и на съборност. Говорейки за пространството на храма, се вижда, че всичко в неговия интериор не е случайно. То е там, защото в общение с останалите неща се вписва в това, което наричаме съборност. За да имаме икона, трябва да имаме празник, за да имаме празник, ние трябва да имаме конкретно лице или събитие, за да ги прославим, има нужда от житие и служба, с която да благодарим на Бога, за това, което честваме. И едното не е възможно без другото. Едното дава идентичност на другото. Така както другият човек ни е нужен, за да осъзнаем собствената си идентичност. Не случайно в иконографията почти отсъстват фигури в профил, а всички се изобразяват с лице към нас. Гледайки иконата, ние разпознаваме своята идентичност по още един начин – отразена в очите на личността, която стои срещу нас. Защото не дъската и изображението са ценното, те са ценни дотолкова, доколкото отразяват едно лице, което реално е съществувало и съществува със своята биография, със своята служба, което стои срещу нас, и в чиито очи ние придобиваме още веднъж своята утвърдена, вече прекрачваща границите на времето идентичност. Тази среща с иконата за нас е толкова важна, колкото срещата с която и да е конкретна жива личност, защото и това е жива личност, не е митология или приказка, а личност, която е живяла и постигала, това, към което и ние се стремим.

От гледна точка на това, в състоянието на съвременната иконография най-силно се усеща състоянието на съборността в Църквата днес, нашата самоизолация, превръщането ни в общество, вместо да сме общност. Изкуството, умението в иконографията като че ли започва да съществува само по себе си, като че ли за него няма място в храма (особено ако погледнем в преддверието, какво се продава). Оказва се, че съборността не е просто дар, а и задача. Нещо, което трябва да се търси и да се осъществява във всяка една енорийска общност. Там никой не е самодостатъчен, а е специфичен фрагмент от цялото, всеки участва със своята харизма – на свещеник, иконописец, певец, четец, клисар или чистач. И цялото става едно малко подобие на Христос, когато всеки си е на мястото и участва. Ние често очакваме да видим плодовете от труда си веднага, и забравяме, че плодовете зависят от Бога, а нашата задача е да се трудим на мястото, на което сме определени с харизмата си, а това място се разпознава най-добре в съборността. И всяка една криза, на личността или в обществото, е признак за липсата на съборност. Защото обратното на съборността е отчуждението. Тогава дарителите, строителите на храмовете и хората с други харизми не се познават и всеки сам оцелява и се предлага на пазара на труда, а и води свой отделен църковен живот извън общността. Така харизмите не се срещат и не се оползотворяват една в друга, а се имитира и запълва липсващият детайл – било с принтове на икони, било с хубави записи на църковна музика, които се пускат да звучат. Остава и вместо липсващите енориаши да се наредят картонени фигури. Смисълът на съборността е да се срещнат хората в църквата и да станат едно цяло – хората с харизма да намерят своята енория, а свещеникът да разпознае у хората кой с каква харизма влиза. Процесът е двустранен.

Доцент Меглена Прашкова, като практикуващ реставратор, започна своето изказване с разсъждения за ролята на иконописеца в Църквата и в нашия живот, а именно, както сподели и отец Василий – ролята му да усети границата между тварната и нетварната светлина. Това се оказва трудно в новите храмове, които се строят, защото там тварната светлина е нахлула навсякъде, и е много сложно за иконописеца да направи така, че светлината да идва от изображението. А от гледна точка на преподавател, тя сподели колко трудно се обяснява на начинаещите студенти, каква е тази дейност, с която са се захванали. Защото задачата на иконописеца е да създаде един посредник между нас и Бога. Това е иконата. Но когато я гледаме, какво да търсим в нея, какво да правим пред нея, и разпознаваме ли икона от неикона? Вероятно всеки си задава тези въпроси, особено ако търси да си купи икона. И интересното е, че вярващият човек може да разпознае „своята” икона и в един примитив, от гледна точка на специалистите, и тя ще му служи всеки ден като посредник към Бога, ако види в нея светлината, която идва от изображението. И колкото и да са важни техническите умения и богословската грамотност, те остават само средство – за иконописеца най-важно е осъзнаването на смисъла на тази дейност, любовта към всичко в нея, потъването в това поприще. Защото иконата се съпреживява – без това съпреживяване тя е просто живопис. Затова иконите дори на един и същ майстор са различни, защото всеки път се отразява действителното му съпреживяване на този процес. В този смисъл изкуството на иконописта е елитарно, дори когато става дума за примитив. За съжаление в нашето съвремие иконописецът е поставен в ситуация, в която трябва да преодолее последиците на атеистичния период, в който изкуството на иконописта беше доста принизено и в явен упадък, тиражират се явни фалшификати, но въпреки това се наблюдава нарастващ интерес от страна на младите хора към това изкуството и се пораждат надежди за неговото възраждане. Разбира се, това би станало още по-реално, ако Църквата заеме твърда позиция по въпроса, както в съседна Румъния.

След изказванията на гостуващите лектори започна дискусията между участниците в кръглата маса, в която всеки задаваше въпроси или споделяше своя опит и наблюдения и предлагаше виждането си за изход от сложните ситуации, в които е попадал в своята практика.

Иконописецът Диян Димитров предложи Църквата да заеме своето място по отношение на църковното изкуство. Да се наложат някакви правила. Например да не се използват принтирани икони, каквито някъде виждаме дори на иконостасите. Образците може да са прекрасни, но така не се дава възможност на иконописците да практикуват своето изкуство. В обсъждането на този проблем всички се съгласиха, че ако не се обърне внимание навреме, това профанизиране на изкуството в храма ще доведе до пълната му девалвация и сриване на съборния му характер. Едно са репродукциите, които ни дават представа и информация за църковното изкуство на места, на които не сме били, друго е да се тиражират образци, за да се продават или ползват в храмовете. Нужно е ясно разграничаване. И още по-добре е у вярващите също да бъде възпитавано грамотно отношение към църковното изкуство, за да го разпознават. Правилният подход към иконата ще ограничи търсенето и съответно предлагането на фалшификати. Но и твърдата позиция на църквата би помогнала в това отношение. Ако не се допуска в притвора на храма да се продават безстойностни икони и други предмети, хората постепенно ще осъзнаят кое е стойностното. Така истинността ще тръгне от храма навън, а не от магазинчетата наоколо.

В тази връзка се спомена, че в Румъния, за да практикува човек някое църковно изкуство, първо трябва да е бил чирак при някой признат майстор и той да е гарантирал за него, че има нужните умения, а след това и комисия да одобри работата му, не просто църковното настоятелство. Докато у нас много често се получава, че църковното настоятелство решава всичко, а понякога още по-зле – дарителят на средствата. Затова е много важно да има поне консултация със специалисти, ако не цяла комисия, някой да посъветва свещеника или дарителя, за да не се правят елементарни изпълнения. Принтовете може да присъстват единствено като временно решение, докато се изчака изсъхването на остатъчната влага и изписването на нужните икони за храма.

Реставратори, работещи в храмове в Североизточна България, споделиха своите притеснения за съдбата на много ценни икони от епохата на Възраждането, които са реставрирали. Какво ще се случи с тях, ако се върнат отново в храма, където са се повредили с времето? Предложение дойде от колегата им Коста Угринов, който представи на мултимедия своята работа по възстановяването на иконата Богородица Млекопитателница от църквата в русенското село Пепелина, етапите и техниките, които е ползвал. Той сравни ситуацията, когато реставрирани икони се връщат отново в условията на храма, с излекуван миньор, когото отново връщат в рудника. Според него правилно е ценната икона да се съхранява в музей или хранилище с подходящи условия, а на нейно място в храма да се остави копие. Така са постъпили с иконата Богородица Млекопитателница – оригиналът се съхранява в музея на Русенската митрополия и се изнася само на храмовия празник, а в църквата е върнато нейно копие.

Своите проблеми и тревоги споделиха и реставраторите и майсторите на иконостаси. И проблемите понякога идват не от липсата, а от наличието на пари, които сега се отпускат по проекти от европейските фондове. На строителните фирми, както се оказва, се делегират прекалено големи права. Затова е много важно непременно да се наблюдава и контролира тяхната дейност от страна на Църквата или на определена комисия от специалисти, за да не се навреди на някой паметник на културата, реставриран по тези проекти. Такъв случай на вандалщина сподели Симеон Захариев, на когото се е наложило да реставрира изключително ценен иконостас на майстори от Тревненската резбарска школа, който бил разрязан и разглобен (без предварителна снимка) и изнесен на двора на парчета, защото пречел на строителната дейност по укрепването на покрива на храма. Абсолютно не бива да се допуска да започва реставрационен проект без да се представи консервационен такъв, който ще гарантира опазването на ценните паметници. И най-добре разрешаването на проекта по възстановяването на даден храм да става при вече избран и одобрен екип, за да се знае кой отговаря за предстоящата дейност. При новостроящите се храмове отговорността не е по-малка. Не може просто да се избере по интернет някой хубав иконостас, който ни е харесал и да го поръчаме за храма. Иконостасът е част от цялостния ансамбъл, който се изгражда в пространството на храма, не бива да има разлика със стила на иконите, трябва да съответства на цялото. По-добре като начало да се изработи иконостатсна рамка, докато се изработи и монтира постоянният иконостас, според предварително решената и утвърдена иконописна схема, отколкото да се прибързва и да се работи на парче, от което се нарушава цялостната хармония.

Всички изразиха своето желание с този разговор да бъде запознат и Варненският и Великопреславски митрополит Йоан, за да не се говори на всяка кръгла маса едно и също, а проблемите да стоят. Организаторите увериха гостите, че записът от срещата ще бъде предаден в Митрополията с надежда, че кръглата маса ще изпълни задачата си – да се документират проблемите, за да може по-лесно да се работи за тяхното разрешаване и църковното изкуство да застане на такова място, че да служи за просвещението и спасението на хората, каквато е и ролята му. Именно от тази гледна точка е призвана да го защитава и обогатява Църквата.

http://arhangel.bg/bg/news/krugla_masa_15.html